Кратък разказ за срещата в Рибарица (29 - 30 май 2004)

1. Тръгване от OMV. Кафе, кроасани и гонки.

Двудневната среща на членовете на Рено-клуб започна с много ентусиазъм и по-малко точност на паркинга на OMV на "Ботевградско шосе", някъде около 9.15 ч. сутринта в събота. Впрочем, твърде малък паркинг, за да събере всички "Рена", които все прииждаха и прииждаха, нетърпеливи да запрашат към Рибарица. Междувременно по-рано дошлите посръбваха кафе, нагъваха топли кроасани и радостно приветстваха всеки новопристигащ от клуба. Наоколо народът недоумяваше леко, но все пак се досещаше, че започва нещо обещаващо …

Най-накрая тръгване… Нетърпеливата групичка се сурна напред. Казват, скоростта по пистата била на ниво, малко гонки… Казват, една "Лагуна" имала кратка среща от третия вид с представители на КАТ. Не се видяло, не се знае… само приказки…

2. Съевата пещера, калните крачоли и ледниците… без лед.

Пристигнахме на паркинга пред Съевата пещера, популярна като Съева дупка. Понасъбрахме се, поизчакахме закъснелите, турихме тъмните очила, че беше пекнало едно слънчице, и тръгнахме към пещерата.

Там се оказа, че към входния билет ти дават и екскурзовод - излезе чичото, който продаваше билетите, облече се добре (по-късно разбрахме защо), поведе ни към пещерата, дръпна ни една уводна реч отпред, па отключи и ни поведе навътре из петте зали. Човекът опитен, говори гладко, разказва интересни неща за сталактити, сталагмити и сталактони, за възрастта на скалните образувания (горе-долу 1 см сталактит / сталагмит за 150 години), и току святка с едно лазерно фенерче да ни показва кой камък на кое животно прилича -направо зоопарк. Пещерата наистина представлява величествена гледка, невероятно красива и на места дори страшна в красотата си… Още през 60-те години е благоустроена за посещения, пътеката е настлана с тротоарни плочки, по които обаче жвака вода и кал, влагата е голяма, а температурата - 10 градуса в първите две зали и 12 градуса в останалите, три, целогодишно. Хм… Обикаляхме, обикаляхме, чичото сладкодумен, изкачвахме се по стъпала, после слизахме по други, попремръзнахме, но си струваше.

Като излязохме навън - масово крачолите ни кални! Нещо като запазена марка на клуба се получи… Та посгряхме се ние на слънцето и храбро решихме да отидем до друга местна забележителност - два дълбоки ледника, на чието дъно, както ни увери гидът, и през август имало лед. Хе - рекохме си ние - сега сме май, колко ли лед ще има, ухаа!

Изведнъж всред сплотената ни група настана леко безпокойство, предизвикано от необходимостта до ледниците да се стигне пеш. Забоботиха плахи възклицания: "Ама сега какво - пеша ли да вървим?" С което още веднъж потвърдихме, че сме клуб на любителите да се придвижват с "Рено", а не на пешеходните подвизи… Нейсе, оказа се, че пътеката за прословутите ледници е на 50 метра от паркинга, та с мъка го отминахме и свърнахме по нея. Там възгласите на негодувание се засилиха. Повдигнати бяха въпросите за своевременността и наложителността на този туристически екскурс, изказани бяха съмнения за това колко ли трябва да се върви по тази тежка пътека… Същата свърши след около 250 м досами пропастите - наистина замайващо дълбоки. "Я, ами че то лед не се види! Да ни искат сега долу да слизаме. Как може! Хайде да си ходим!" - възмути се гласно Gribo и всички поехме по обратния път към колите… ура!

 

3. Рибарица - първи (дълъг) поглед. Обед край реката.

Настана и мина икиндия и въпросът за изхранването се постави остро. Трудно беше обаче да се намери заведение, което да поеме толкова народ - поне 30-тина души май бяхме. Накрая поехме към самата Рибарица с надеждата там да намерим такова. И Тетевен, и Рибарица са се проснали като смоци покрай реката Вит, дълги-предълги, нямат свършване - караш, караш и все си в тях! Е, намерихме накрая едно райско местенце, където насядахме на маси баш над реката. Тя бърза, буйна, бучи долу, ближе камъните, пени се и неудържимо привлича ... Де и сервитьорките и готвачите като нея да бяха… (Почакахме, както си е редно, че дори и малко повече - нашата голяма група шашна и сервитьори, и готвачи…) но в края на краищата похапнахме и се отправихме тържествено да се настаняваме в хотела.

 

 

 

4. Троянският десант и сбирката на Костино.

За настаняването няма какво да разправям - нищо интересно. Стана следобед. Насядахме ние около масите на терасата на кафе и сладки приказки. От време на време добавяхме маси и столове, защото компанията постоянно растеше. Кафенца, сокчета, палачинки, лафче, природа, птички пеят… идилия (някои дори си подремнаха).

Не щеш ли, по едно време и двигатели почнаха да пригласят на птичките… Хрррр веднъж, Рръххх дваж, РЪРЪРЪРЪМММММММ триж… Цецо май пръв разбра какво става - скочи и хукна. Загледахме се ние към паркинга по-долу - "Рена", обикалят, форсират, реват с все сили. Това колеги от Троян дошли да ни видят! Добре, че беше СecoR25 да ни отсрами с бръмченето, че инак…

Слязохме ние при тях, това-онова, и те изведнъж рекоха: хайде да ходим тук наблизо на един голям паркинг да се снимаме! Там рокерите си правят съборите, има място за всички коли!

Колко ни трябва на нас - наскачахме по колите и отпрашихме… Добре тръгнахме ние, ама колегите от Троян се оказаха по-бързи и запрашиха далеч преди нас… И се почна едно обикаляне из дългата Рибарица и търсене на въпросния паркинг… Въртяхме се на малки групички заблудени "Рена", докато най-накрая се сетихме да попитаме местните хора, които ни упътиха успешно, та се насъбрахме… в историческата местност Костино…

…19 коли на паркинга! 20-тата спеше в хотела … тя си знае… Хайде подреждания, снимки, чудеса, всичко, както си му е редът… и както си го знаем от досегашните срещи. Каквото можем си го можем - класиката е модерна.

 

 

По едно време някои решиха да внесат лек културен привкус в цялото мероприятие с посещение на съвсем наблизо разположения паметник на Бенковски и Кървавото кладенче, и се отправиха натам на рехави и несмели групички. Внезапно основната мъжка част от клубарите обаче се сетиха, че още не са надничали по двигателите, и отвориха капаците… Така че се проведоха най-малкото две алтернативни културни програми. Тъй де!

Още по-културно взе да става, когато се разотидохме от Костино и тръгнахме да дирим прочутия римски мост в Рибарица. Намерихме го де - на 10 метра от главното шосе, красиво изгърбен като римски нос мост, започнал обаче да се руши от едната страна, за съжаление, и затова затворен за минаване… погледахме го, пък пак се заприказвахме на групички наоколо… тече сладък лаф и никой не се сеща да го пренесем в по-друга обстановка… нейсе, по едно време все пак се качихме по колите и тръгнахме към хотела и най-вече към неговия ресторант, който вече властно ни зовеше.

 

 

5. Вечерните мероприятия.

На нашата съвест ще тежи една ошашавена келнерка от Рибарица… Жената се стараеше, колкото може, щураше се нагоре-надолу, записваше трескаво поръчки, носеше ги също толкова трескаво и безредно, обикаляше покрай масите ни (бяха ги наредили П-образно, ама като дъъълго П) и отчаяно питаше: "Кой има еди-какво си?" Във всеки трети случай никой не си признаваше да си е поръчал еди-какво си… Тогава тя мяташе ядно еди-каквото си на количката и отпрашваше пак към кухнята… мъка, мъка… Хем си бяхме поръчали известен брой стандартни менюта и допоръчвахме над тях - и пак беше голяма мъка, ей…

Хубаво се видяхме, хубаво си поприказвахме около дългите маси… пихме и ядохме, играхме хора и не само… Озвучаваше ни мургавият оркестър "Незабравка", чийто разнообразен репертоар се опираше главно на два стожера - стилизирани македонски песни (по-малко) и нео-чалга (повече). За нас обаче, специално за нас, чувате ли! - оркестърът изпълни култовата "Пак ще се срещнем след десет години". Масите на клуба се изпразниха, дансингът се претъпка… Снимковият материал може да даде бледа илюстрация на купона, който след 12 ч. се пренесе в дискотеката. За там свидетелските показания гласят, че най-активна на дансинга е била щерката на mon4o, ударната групичка на клуб "Рено" е затворила дискотеката на зазоряване, бодра и свежа като краставичка, а барманът настоявал да почерпи всички…

А, и последно - като настана време за плащане, всеки си направи математиката и си даде парите; в резултат абсолютно хаотичната сметка излезе, че и остана отгоре. Ето какви страхотни сме ние от Рено-клуба!

 

 

 

6. Сутрешно. Гложенският манастир. Дъжд и шкембе.

Сутринта в неделя беше тиха, облачна и мързелива… пак кафе на терасата, някои си тръгнаха, защото ги чакаше по-дълъг път или си имаха работа, други пък още не бяха станали… Започна постепенно разсъсредоточаване на наличните клубари. Две коли тръгнахме към Гложенския манастир, защото вече не ни свърташе… Времето мрачно, аха- да закапе дъжд, но окрилени от надеждата да го изпреварим, качихме стръмния и тесен път до светата обител, кацнала на скалите. Майстори са го зидали този манастир… а гледката от чардаците му е чудно хубава. До него може да се стигне и пеш от с. Гложене, към 50-на минути вървене било, но нали сме Рено-клубари, отидохме моторизирани… Постепенно се заточиха и още колеги, но вече по-мързеливо го давахме откъм културната програма… запладни и започнахме, уви, да се разотиваме.

Няколко души решихме да обядваме заедно, преди да поемем пътя към София, и тръгнахме от манастира към …ъъъ… май се казваше "Роден край" заведението. Докато се спускахме към долината, заплющя страшен дъжд. Без преувеличение - на "Клиото" чистачките метяха като полудели на трета скорост и пак едвам се виждаше… Слязохме долу - дъждът спря. Стигнахме до заведението, седнахме, поръчахме… таман да донесат яденето, и дъждът отново ни настигна и заблъска по навеса и по колите, които се разпищяха възмутено. Баш порой си беше, добре, че не падна градушка да ни олюпи боята… На нас обаче не ни пука - седим под навеса, ядем шкембе чорба (е, не всички, но немалка част все пак, можем да сметнем, че е била представителна извадка) и разпускаме за последно, преди да поемем към работния понеделник. Все така ни е хубаво да си приказваме и не ни се тръгва. Да, ама вече трябва…

Е… до следващата среща значи!

автор: Mushu  снимки: Boby     Още снимки